Ком–Емине през лето Господне 2006 част 2 (дни 7-12)
Изтегли материала като е-книга
Продължение на част 1 от маршрута Ком - Емине през лето Господне 2006
СЕДМИ ДЕН: Отново сме двама!
Събудихме се малко след 5. Доста експедитивно събрахме палатката. Направо да се учуди човек. Последните дни само се размотавахме и направо можеше да ни обявят за световни шампиони по сутрешно моткане. Но днес се изстреляхме с Шумахерова скорост на старта за Гран При на Германия. Слънцето още не се беше ясно показало:
Ето и Паметника на Свободата:
Продължихме напред. Оказа се, че ще ходим 12 км по асфалтов път. Това си имаше и своята добра страна – нямаше да има роса. А вече трябваше да се грижим за краката си. Умората се увеличаваше. Но Васко пък беше отпочинал, което е много добре. И пак се събрахме заедно по пътя към нос Емине!
Стигнахме паметника на вр.Бузлужда.
После и хижата, пред която седнахме да закусим. Появи се един човек, който предния ден е пътувал с Васко заедно в автобуса и му беше дал достатъчно съвети и препоръки за планината оттук нататък. Поговорихме с него, човекът ни обнадежди. Аз твърде много се притеснявах за пътеките от гр. Котел на изток, за маркировката, за терена. Но човекът ни успокои, че до Дъскотна няма да имаме проблеми. Скоро бил минавал пътя от Шипка до Дъскотна, така че всичко било наред. От Дъскотна нататък – не знаел. “Е, помислих си аз, от Дъскотна нататък едва ли ще имаме проблеми. Ще се напънем и за нула време сме на морето”! Да, ама ако знаех какво ни чака от Дъскотна нататък .....
Стигнахме и хижа „Младост“.
Следващото връхче решихме, че ще подсичаме. Няма смисъл да вървим по зимната маркировка. Нека си спестим някой и друг връх. Атово падало ни стига за днес. Отправихме се към г.д. „Българка“.
Тук слънцето си беше вече сериозен проблем. Убийствена жега, когато не си в гората, липсата на вятър довършваше картинката .... Очертаваше се тежък преход. Отново. Е, добре че имаше тук-там вода! И разни животинки:
Пристигнахме на горски дом “Българка”. Време е за обяд. Какво ли ще ядем денс? Е, ама че въпрос – ама разбира се, че овесени ядки със сухо мляко и мед! И луканка за мезе! Откога ли не сме яли овесени ядки?! Урааааааааа!
Направихме едно солидно къпане на чешмата, поизпрахме си малко дрешки и се отправихме към гара Кръстец. По пътя минахме край Големия бук.
На гара Кръстец беше пълно с хора. Не бяхме виждали толкова хора, откакто тръгнахме на похода. Един човек с малко момиченце ни заговори.
- Добър ден! Накъде, момчета?
- Добър да е! Към „Грамадлива“ сме тръгнали.
- А, добре, добре. Ще стигнете до довечера.
- Как до довечера. Ние довечера трябва да сме прехвърлили Хаинбоаз.
- Хм, доста път ви чака. Откъде сте тръгнали?
- Ами сутринта от прохода Шипка. А преди седем дни от връх Ком.
- Аааа, вие сте от Ком – Емине .... Ясноооо ..... Ами добре, момчета , лек път ви желая, ама ти младежо (обърна се към мен), вземи се облечи, че оттук нататък ви чакат едни коприви, трънаци .... едвам издрапахме с малката .... За четири часа, три и половина бяха из трънаците!
- О, ще се облека разбира се! Приятен път и на вас.
Те щяха да ходят към горски дом “Българка”.
А ние тръгнахме през поля и гори .... и трънаци ....
Наистина ужасни тръни! Спомних си как седмица преди да тръгнем на този поход, се бяхме забили с Цецо в едни гъсталаци над село Овчарци. Тук обаче жегата, ограниченото време и умората допълнително наливаха масло в огъня, респективно, в слънцето. Точно в 15 часа, в най-яката жега, ние бяхме из трънаците.
Е, в крайна сметка стигнахме х. „Грамадлива“. Побъбрихме си с хижарката (много добра и учтива жена) и продължихме напред. Тук за 30 минути преминахме през три хижи – „Грамадлива“, „Химик“ и „Предел“.
Последната хижа се намира на самия Проход на Републиката, известен още като Хаинбоаз. Там пак скара, бира и биволско кисело мляко .... Ето на това му викам аз живот! Цял ден се разхождаш сред природата (е, понякога се налага и малко по-бързичко да се разхождаш), пък вечерта те чака кръчма с бира и кебапчета! Кеф си е това!
След обилната вечеря, все пак се наложи да продължим. Изкачихме първото връхче и леко започва да се свечерява:
- Кво ще правим, Гьоко? – попита Васко. Докъде ще ходим днес?
- Хм, ами не знам, човече! Колкото ти знаеш нещо за района, толкова и аз. Предлагам да походим, докато се стъмни хубаво, после още малко и като ни писне – да лягаме! Кво ще кажеш?
- Съгласен!
Така и направихме. Ходихме, ходихме, ходихме .... Накрая ни писна и легнахме да спим. На една полянка. Някъде там – между прохода Хаинбоаз и заслон „Бутора“. До кое сме били по-близо – предстоеше да разберем утре!
ДЕН ОСМИ: Еленският Балкан
Стандартна сутрин на човек отпускар. Ставане в четири сутринта, събиране на бивака, след което следва ходене до тъмно вечерта. Вместо човек да спи до късно, после да пие бири на плажа, да хапва рибка, да се занимава с мадами, а то какво? Блъскай по 15-16-17 часа на ден, разнищвай се от ходене ... Спомних си думите от разказа на един руски алпинист, когато групата им се криела от ледопада под хребета Барт-Корт на път за Казбек: “Какой идиот назвал это активным отдыхом?” Е, ние не бяхме на 4000 метра надморска височина и нямаше ледопади и каменопади, но слънцето се очертаваше като основния ни враг през идните дни. И умората, а вече и рани се появиха по краката.
Тръгнахме към заслон „Бутора“. Треви, поляни, гори. Утрото обещаваше горещ и задушен ден.
Стигнахме до един разклон, където малко се подвоумихме накъде да хванем. Лоша работа, май оттук нататък почват проблемите с пътеките! Е, тука бързичко се ориентирахме и хванахме по един път, който ни отведе до чешма, в която имаше една двулитрова бира ”Ариана”, която се изстудяваше и само чакаше да я изпием. Ама нали не сме такива момчета ....
Закусихме на чешмата. Появи се отнякъде един човек с една купчина мръсни чинии, изми си ги, взе си бирата и изчезна. Това пък какво беше?! Е, поздрави ни човека де, ама как тука, сред нищото, се измъкна този с една дузина мръсни чинии. Загадка за историята ....
След малко разрешихме загадката. Малко по-нагоре имаше една къщичка с три джипа отпред с едни интересни регистрационни номера от повтарящи се цифри. И няколко едри батковци, които като ни видяха се стреснаха нещо.
- Добро утро! Към Чумерна сме! Накъде е хижата? Натам ли е? – попитах аз.
- Натам, натам – отговори смутено единия и посочи в същата посока, в която сочех и аз.
Готов съм да се обзаложа, че изобщо не разбра какво го питам. Вероятно и пътеката не беше натам, понеже след 5 минути тя изчезна. И трябваше да изкатерим една стръмнина и да търсим пътеката там или да се върнем при яките батковци. Едва ли е трудно да се досети човек какво избрахме. Атака нагоре. По компаса и слънцето, все ще излезем някъде.
Но намерихме маркировката бързо. А табелите на които пишеше заслон „Бутора“, вече ги нямаше. Сега имаше табели, които указват заслон Караиваново хорище и х.“Буковец“. Какво стана със заслон „Бутора“, един Господ знае. Или пък онази постройка беше самият заслон. Е..ш ли му майката ....
Изведнъж покрай нас профуча нещо между мотор и джип. Всъщност, мотор на 4 колела. Три броя. Малко след тях – още три нормални мотора. После още два.
Оказа се, че това е състезанието “Ком – Емине с мотори”. Оттук до Караиваново хорище, а после и до х.Буковец, само мотори ни изпреварваха. Ужас! Мине се не мине и бръъъъм! А ние си карахме по табелките. На хижа Буковец спряхме да се подкрепим набързо. Хапнахме това-онова и продължихме по пътя. Моторите продължаваха да минават покрай нас. На моменти ставаше досадно. Ама много досадно!
Стигнахме до Хайдушкото сборище:
После все по пътя, все по пътя и така докато по едно време дочу музика. “We will rock you” на Queen цепеше въздуха! Стигнахме хижа Чумерна.
Гледам някой маха от поляната пред хижата. Я, това е Деница от телевизия “Здраве”.
- Здрасти! К’во правиш тука? – питам аз.
- Амиии .... нищо, отвърна тя, отпивайки от студената биричка.
Ей т’ва е нищо – пиеш бира, припичаш се на слънце и слушаш Queen. Тогава ние хептен нищо не правехме. Направо на дъното на нищото бяхме.
Влязохме в хижата, взехме си по бира и седнахме да обядваме. Разбрахме, че днес е празника на хижата. Хижарят ни покани да останем, но “ высокая в небе звезда, зовет …”
Отпочинахме си, побъбрихме малко с Дени, допихме си бирата ... Ееех, изобщо не ми се тръгваше. А пред нас имаше табела “Проход Вратник – 7.45 ч”!
Но ... тръгнахме. По зимната маркировка. Изкачихме връх Чумерна. Там лафче с военните и после надолу в гората.
И пак поляни, и пак гори ....
Отново старата песен на нов глас. Ходим до тъмно, после още малко, и още малко, и като ни писне – лягаме да спим. Отново нощувка някъде там. Този път беше на самия път. Ами най-равно беше там. Какво като е твърдо?!
ДЕВЕТИ ДЕН: Залутахме се здраво!
Събудихме се в 4, тръгнахме в 4.30. Нищо ново под слънцето, т.е. под звездите. За слънцето беше рано. Е, появи се и то след време. Уж снощи ходихме четири часа и половина, уж до Вратник от х. Чумерна бяха 7 часа и 45 минути, а след час бяхме на прохода. Отминахме историческата Агликина поляна и бяхме на прохода. Оттам малко ходене по асфалт. Харесахме си едно местенце и спряхме за закуска. Имахме си вода, а следващото място за зареждане на вода беше Изворите на Камчия. Изворите, които така и не видяхме.
Вървим си ние по маркировката, губим я на моменти, после пак я намираме ... Пред нас беше изровената пътека от моторите, които минаха предния ден. И водейки се от тези мотори, по едно време се усетихме, как сме се изгубили. Бяхме слезли доста надолу. Явно някоя групичка (или групички) с мотори се е объркала, после се е върнала обратно, а ние по следите им. Да, ама трябваше да се качваме пак на билото. Време е да разнообразим маршрута.
Поразгледахме картата, поразгледахме около нас – нищо. Тръгнахме по един коларски път и така до някакви сгради, явно говедарници. И хоп – синя маркировка. За село Раково. Да, ама табелата сочи наобратно. Демек, пак през билото. Какво ли да правим? Ха напред, ха назад. Накрая седнахме на един мост и обядвахме. Ами така де, на гладно човек не може да вземе правилното решение. И решението дойде от само себе си. Вървим по пътя, докато стигнем някое селце или махала. Като гледаме на картата (ах, защо ли нямахме някоя по-подробна карта), май щяхме да отидем в село Кипилово. Повървяхме, повървяхме и срещнахме едни цигани. Къпинари. От Кипилово.
- Момчета, ще се върнете 100 метра назад и ще тръгнете по реката. Тя е пресъхнала, ама по нея, по нея и сте в селото – казаха ни къпинарите.
- Айде, със здраве! И мерси за помощта – и тръгнахме към реката.
Реката всъщност беше корито на река. Може би някога тук е имало река, но не и сега. На картата имаше отбелязана някаква синя малка ивица, на която пишеше “Сухата река”. Та по нея, по нея – и на един път. По него, по него – и в село Кипилово. Там една добра женица ни нагости с леденостудена кипиловска вода. И сега трябваше да мислим какво да правим. Разбрахме, че Котел е на 22 км, Тогава един кожодер ни се притече на “помощ”. Каза, че той возил туристи до Котел като взимал по 20 лева на курс. Та пред възможността да блъскаме по нажежения асфалт до Котел, решихме, че може да олекнем с по 10 лева! Ужас! Но вечерта трябваше да се доберем до Върбишкия проход. Закара ни човечецът, платихме си му и атакувахме центъра. Някои хора ме гледаха странно. Абе хора, не сте ли виждали турист по бански бе? Кво толкова ми има, та ме оглеждате като стока за продан?!
Но това не ми попречи да поседнем в една бирарийка и както си му е реда, да направим сериозна следобедна закуска с кебапчета, картофи и бири. Все пак на прохода Вратник нямаше скара-бира, а последните два прохода преди него се заформи нещо като традиция “на бира на прохода”!
Паметникът на кап. Георги Мамарчев:
Още два кадъра от града-паметник Котел
и се ометохме от града. Посока – Върбишки проход!
Това беше деня на губенето. Деня на лутанията. Деня на тоталното объркване. И деня на жегата, естествено. Както всеки следващ ден.
В крайна сметка, в 23.55 вечерта палатката беше опъната някъде на Върбишкия проход. Поредното историческо място, през което минава българската част от прехода Е-3!
ДЕН НОМЕР ДЕСЕТ: Кошмарът на Изтока!
Сутринта си отпуснахме един час. Станахме към пет часа. Тръгнахме по асфалта на върбишкия проход. Странно, но имах чувството, че се връщахме назад към Котел. А според компаса и картата, всичко си беше о’к! За Васко също имаше нещо гнило по пътя. От минералната чешма надясно, после по пътя ... и изведнъж маркировката изчезна.
- Абе, Васко, така и така не знаем къде ходим, я дай да закусим, може някой да излезе от тези къщички и да ни каже кво да правим. Кво ще кажеш?
- Ми добре, хайде да ядем!
И пак овесени ядки! Ей, само да свърши този поход, поне 6 месеца няма да вкуся овесени ядки! А толкова много ги обичам! Tука като ядеш поне по два пъти дневно овесени ядки с луканка и малко почва да ти идва нанагорно.
Тъкмо приключихме с яденето и един човек се появи отнякъде. Попитахме го за маркировката, отговори ни на развален български. Хайде стига бе, тия тука не говорят ли нормално?!
Оказа се, че сме били тръгнали по правилния път, просто маркировката оттук нататък е рехава. Вървяхме по черен път в една прекрасна дъбова гора. Всичко беше зелено. Задмина ни един микробус. После пак тишина. Чуваше се само песента на птичките.
Стигнахме до една чешма.
Отворихме картата. Лошо ... Явно оттук нататък ще ползваме картата само за ориентир, кое след кое следва. Пътеки, маркировки и други такива неща, можеше само да гадаем къде се намират по тази карта. Лошото е, че според тази карта, водата ще е дефицит. Но пък наблизо се намираше язовир Луда Камчия. Ако пътеката излезе на него, нещата ще са супер!
Мина ни през ума идеята да ходим, докато намерим Камчия и по нея, по нея, та до Ришкия проход. Да, ама в тези гъсталаци, един Господ знае къде ще се забием и на какво ще се натъкнем. Я да си караме по царския път! Изведнъж “царският път” пресече река Елешница.
От едно поточе, което се вливаше в реката, заредихме вода. По-нататък се натъкнахме на едно сечище. След кратък разговор с горския, който отново ни обяви за луди и хора без работа, продължихме по маркировката нататък. Тук гората вече беше букова, вдигнахме надморската височина, а времето напредваше и слънцето безмилостно прежуряше. Имаше безброй пътища и пътеки, направени от дървосекачите. Маркировката личеше добре. До едно място.
Според картата започвахме изкачване на връх Байряка – най-високия връх оттук до края. На картата ни пишеше 818 м.н.в. Хм, какво ли са 818 метра?!
Този връх ни взе здравето. Яката денивелация, жестокото слънце, ужасните мухи и последиците от дървосекачите се оказаха доста големи пречки за нас.
Както маркировката беше добра, изведнъж изчезна. А ние вървяхме по единствения път, по който можеше да се стигне догоре. Тук-там имаше някаква стара маркировка, която напълно изчезна след около 15 минути. Повъртяхме се, повъртяхме се, оставихме раниците и тръгнахме да търсим маркировката. Васко се натъкна на едни дървосекачи-бракониери, които изплашени го попитали дали е сам. Казали му за някаква пътека, която “минава ей нататък”, пък той им обяснил, че се връща при “групата” и продължавали по пътя.
Намерихме в крайна сметка пътеката. Трудно човек би се оправил без загубване там – просто дърветата с маркировка са изсечени! Ужас! А през целия ден тези изроди, комарите, се опитваха да ни изпият кръвчицата:
Изкачихме Байряка. Мислехме, че язовирът ще се види оттам. Да, ама не! В тази гора нищо не се виждаше. Започна стръмното слизане от върха. Надолу и все надолу.
За втори път се подведохме по следите на мотористите. Пак пропуснали един завой и продължили надолу. Хайде, пак оставихме раниците и се върнахме назад. Загубихме 40 минути, ама е голям кеф да ходиш без раница! И губенето си има своя чар!
Тук вече гората беше значително по-ниска и по-гъста. Спряхме да обядваме в 16 часа. Умората си казваше думата. Аз едвам ходех. Мухите се лепяха по мен и допълнително нажежаваха обстановката. Липсата на вода също. Все чакахме да се появи отнякъде проклетият язовир, а него все го нямаше и го нямаше. Започна пак изкачване. Естествено – пак в гора:
Нагоре и нагоре. Стигнахме някаква връхна точка. Ура – видя се някаква гледка! Нещо различно от гора и мухи! А гледката беше към Ришкия проход. Скалите!
Още малко и може би ще стигнем проклетия проход. Вече едвам си влачехме краката. Явно до язовира не се стига. Явно няма да се изкъпем и днес.
Малко по-надолу вече се чуваха автомобили. Ние си ходехме по гората, а колите си бучаха някъде напред. Почна да става досадно. Все едно някой местеше прохода напред. Ходим, ходим, а проход няма!
И когато пред нас беше вече асфалта, се натъкнахме на следната маркировка:
Споменахме набързо майката на този, който е поставил така табелите. Как може така да се гаври с бедните туристи?! Идиот!
Последва кратка консултация с картата и компаса. Интересуваха ни посоките север и юг. И тръгнахме на юг по Ришкия проход с идеята да стигнем до хижата на язовира.
Но първо стигнахме до едно горско стопанство – ГС ”Немой дере”. До входа на дворчето си течеше спокойно и примамливо една чешмичка. Няма да ходим до язовира! Тука ще е Мястото! Атакувахме чешмата. Поизмихме се, седнахме да починем. От горското излезе един човек. Поразпитахме го за гората, за пътеките, за маркировката. Значи трябва да се върнем до маркировката. От Крумовия мост надясно по реката. След около 10 км трябва да излезем на голяма поляна, която наричаха Петолъчката, понеже от нея излизат 5 пътя. Ние трябва да тръгнем по пътя, който ни се пада отляво на нашия път. Той ще ни отведе на билото и оттам може да продължим по него до Дъскотна или да слезем в Планиница и оттам да продължим към Дъскотна. Добре, маршрута е изяснен. Сега да помислим за вечерята. Получи се страхотна гозба с ориз, гъби и всевъзможни подправки. Плюс салата от един голям домат, който ни даде човека от горското ..... ееех, каква царска вечеря си направихме. Е, хората от спиращите камиони ни гледаха странно, но и това е част от пътя. Май за всички изглеждахме странно. А си бяхме двама най-обикновени туристи. Извод: туристът изглежда странно!
Събрахме си багажа и тръгнахме по указания ни от човека път. Стигнахме т.нар. Крумов мост. Странно за мен, но в тези краища на България се спореше за това дали прословутата битка на Крум с византийците се е състояла на Върбишкия проход (както си пишеше в учебниците по история) или на Ришкия проход. Тука вече историците имат думата.
Ние се отклонихме по пътя надясно. Маркировката си личеше ясно, докато не се стъмни. После се стремяхме да не изпуснем пътя и така до поляната. Там си харесахме едно място за опъване на чувалите и докато спорехме дали да разпъваме палатка и дали има някакви животни наоколо, се чу воя на чакалите. Хм, я да си опънем палатката, че някой да не дойде да ни отмъкне храната, докато спим!
ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН: Къде е морето?
Събудихме се в 4.15 часа. Малко поизлежаване, малко размотаване, събрахме лагера и тръгнахме бавно и внимателно по пътя нагоре. Беше тъмно. Маркировката си личеше ясно и светеше с отразената светлина от нашите челници. Докъде ли щяхме да стигнем днес?
Докато размишлявах наум, дочух стъпки. Човек! Да, ама не! Ето този сладур
се шмугна в храстите.
После почна да се развиделява и тогава видяхме една огромна дива свиня. Изгрухтя се някъде напред и със страшна скорост премина голямото животно. Беше само, но ни стресна много. Значи тук, на изток, е райско място за животни. Чакали, диви прасета, таралежи ... а можеше и още нещо да видим ... Спряхме за закуска на пътя. Васко си разглеждаше пораженията по краката:
Беше светло и спокойно. Хладно, но въпреки това юлското утро предвещаваше горещ и задушен ден. Продължихме по пътя и излязохме на откритото било. Пред нас се откриха полята. Сухи и горещи. Предстоеше ни мъчителна битка с жегата. Дали щеше да е за последно? Ако ходим цял ден и цяла нощ, дали утре няма рано призори за сме на морето? А дали няма да се загубим? А дали ще имаме сили за последен 25-26-часов щурм?
Пак влязохме в гората:
Чухме скрибуцане на каруца. И човешки глас. Изтичахме да настигнем човека, да ни каже откъде да минем, как да стигнем до Дъскотна ... Дали е по-добре отдолу или да ходим по билото.
За човека беше безразлично, понеже той се возеше на каруцата и му беше все тая откъде ще мине. Пътища навсякъде, всичките еднакви, дали ще е отгоре или отдолу – все едно!
Ние се помотахме малко по билото
и слязохме към село Планиница.
По пътеката надолу пред нас с бясна скорост се носеше още един обитател на горите на Източна Стара планина:
Малко след това видяхме още 3-4 костенурки. Явно са имали тук среща преди месец и сега се разотиват ....
Вече слязохме долу на полето:
Влязохме в селото. Намерихме един магазин и с удоволствие атакувахме киселото мляко на магазина. Малко трудно се разбрахме с продавачката какво искаме да си купим, но мисията мина успешно. Една бабичка пък от съседния двор ни подари малко краставички, та угощението стана пълно. За съжаление .... трябваше да тръгваме ...
Беше едва 10.30, а слънцето изгаряше всичко живо по пътя. Как ли ще ходим днес? Направо не ми се мислеше.
- Васко, дай да стопираме някой?
- Ами добре, ама кой? То оттук жива душа не минава ...
Прав беше човека. Нямаше коли, нямаше камиони, нямаше трактори. Само няколко малки моторчета “Simson” профучаваха по пътя. И така – до с. Дъскотна.
В селото наляхме вода, пак се консултирахме за маршрута и продължихме напред.
Пак дъбова гора, която полека-лека премина в огромна букова гора. Не очаквах да има такива гори наоколо. Мислех си, че последните дни ще ходим по поле и асфалт, даже може и на някой автобус да се качим .... А то какво се получи – гори, гори, гори ... Жега, жега, жега ... Следващата цел – с. Топчийско. Но до него – през букови гори!
На едно място в гората имаше ледено студено поточе, чешма и беседка. В беседката бяха заседнали на бира и ракийка зам.шефът на Айтоското лесничейство с още няколко човека. И от тях взехме разяснения, даже повече отколкото можеше да запомним. Просто човекът беше разговорлив ...
Но преди с. Топчийско се оказа, че трябва да минем през селата Добра поляна и Средна махала.
В крайна сметка стигнахме до мечтаната цел – с. Топчийско. Следваща цел – разбира се, че някой магазин. Купихме си разни неща за ядене – вече никой не искаше поглежда към овесените ядки. Хапнахме, починахме си добре и продължихме към морето. В частност, към с. Козичино.
Надявахме се, че пътят оттук до телевизионната кула след Козичино е по асфалт. И ще може да ходим цяла нощ, без да се притесняваме, че ще се загубим. И така ще избегнем жегата. Ами, разбира се, че не се оказа така. Хайде, пак в гората! И така, от чешмичка на чешмичка, от полянка на полянка, докато не се стъмни. За наше огромно съжаление малко след като се стъмни, попаднахме в една гъста и непрогледна гора. Следенето на маркировката и пътеката изискваше доста усилия от наша страна. Към 23 ч. достигнахме някакъв рибарник, подминахме го и решихме, че е крайно време да лягаме да спим.
Вместо приспивна песен, пак слушахме воя на чакалите. Ама много мили животинки! Ти си лягаш и те ти напяват, напяяяяват ....
ДВАНАДЕСЕТИ ДЕН: Нос Емине ....
Станахме в 4:00. Бързо хапнахме по един сандвич, събрахме палатката и тръгнахме към Козичино. По-добре да спечелим малко разстояние и време, защото знаем какво ни чака по обяд.
- Абе, Гьоко, ти винаги ли заспиваш така бързо и спиш като пън? – попита Васко.
- Защо? Какво трябва да направя?
- Ами снощи докато аз си превързвах краката, ти беше заспал вече. Аз не можах да мигна от тези чакали, а ти май беше спрял даже и да дишаш. Няма да се обърнеш, няма да се завъртиш ...
- Ми кво да ти кажа, човек ... Ти каза, че си слушал много виенето на чакалите в казармата, че те по принцип не нападат. От кво да се притеснявам? Пък и като съм ходил цял ден, предпочитам да спя, вместо да обръщам внимание на такива подробности. Е, да бяха прасета, друго щях да кажа ....
За вълка говорим, а той в кошарата! Изведнъж насреща ни 10-ина диви прасета. Замръзнахме на място. Добре че прасетата излязоха разбрани и не ни взеха за опасност.
Малко след това бяхме над село Козичино. На изгрев слънце.
Не, това не е залез. Това е изгревът над село Козичино.
Влязохме в селото. От един двор с ранобудни стопани си наляхме вода и продължихме по тихите улички на селцето. Цареше невероятно спокойствие. Спокойствие, което не бях чувствал по този начин от детските ми години .... По някое време се обаждаше някой ранобуден петел и нарушаваше тишината.
Минавайки покрай един обор, разбудихме животните вътре. Обади се куче. Измуча крава. Еееех, спомени, спомени ....Отпреди 15 години .... И точно на място запяхме “Когато бях овчарче”! На края на селото се събираха лястовички:
Нима вече е време да си ходят? Толкова бързо ли свърши лятото?
Развидели се напълно, а ние крачехме леко и свободно към телевизионната кула:
Бяхме подминали Дюлинския проход и вече чувствахме близостта на морето. Но все пак, пътят трябваше да бъде извървян докрай. Колкото и малко да беше, колкото и по-силен да ставаше мързелът. Трябваше просто да походим още 10-ина часа. От кулата надолу се спуснахме по нещо като сипей. Излязохме на асфалтов път и по него продължихме на изток. Вдясно от нас се виждаше Слънчев бряг. Той се виждаше още снощи от Сини рид, но тук беше на една ръка разстояние. Просто ей там, отсреща. Ура, морето беше близо!
И маркировката се изви наляво и излезе от пътя. Точно противоположно на Слънчев бряг. Е да, нос Емине беше доста навътре в морето. Но пък отпускането беше свирепо. За съжаление.
По едно време в гората (да, и тук има гора!) се натъкнахме на един цигански катун. Поздравихме ги и продължихме напред. Но малко по-късно децата ни настигнаха. Е, трябваше да внесем малко разнообразие в ежедневието им:
Малко по-късно излязохме на пътя Бургас – Варна. Наложи се принудителна почивка от три часа, изразена в пиене на бира с картофки и изчакване слънцето да прибере горещите си лъчи. Ето че на изток, човек спокойно може да нарече “лошо време” горещината и топлината!
Еееех, след тези бири, изобщо не ни се тръгваше. Но няма начин! Последний напън вече е настал!
Влязохме отново в гора. Тук се натъкнахме на нещо странно. Явно подплашени, две сърни вместо да избягат надалече, направиха 3 бързи обиколки около нас. Останахме като гръмнати. Просто не можахме да мръднем. Прекрасни животни!
След това излязохме на някакво странно шосе, може би същото, на което пиехме бира, но това да е негово продължение. Не зная, но там маркировката изведнъж секна. Излезе на шосето и изчезна. После се появи няколко километра надясно по асфалта. И след това излезе от асфалтовия път и зави на изток. Директно на изток. Оттук нататък това беше посоката! Без завои, без заобикаляния! Само на изток и направо! Към Целта! Към нос Емине!
Повървяхме доста, докато стигнем до място, откъдето да се вижда морето:
Обувките ми вече бяха останали без стелки. Всичко беше разкъсано и след цял ден ходене, усещах и най-малкото камъче как се впиваше в ходилата ми. Васко твърдеше, че се чувства добре. Много му дойде на момчето. Дръпнах го в една свирепа надпревара с времето, на едно жестоко натоварване, при положение, че той през последните месеци нямаше никаква подготовка. Но краят вече се виждаше.
Привечер бяхме в село Емона:
Влязохме в селото с идеята, че ще ядем сладолед в някой магазин. Пак не се получи. Оказа се, че в селцето няма магазин. Има само кръчма. Която изпълнява ролята и на магазин. Но сладолед няма. Ние изтичахме до носа, хвърлихме в морето камъчета, които носихме от връх Ком, взехме си по едно камъче и оттук за спомен и се отдалечихме на няколкостотин метра от носа и поделението до него.
Опънахме палатката на самите скали. На 5 метра от брега. Походът приключи. Нямаше шампанско, нямаше почести. Имаше само умора.
- Честито, Васко! Браво! Успяхме! Поздравления!
- Честито и на теб, Гьоко! Справихме се!
- Как са краката? Как се чувстваш?
- Абе, изморен съм, но не чак толкова, след като зная, че приключихме. Ще пием ли по ракия?
- Уф, нека утре, не ми се пие нищо сега. Изморен съм.
Останах на скалите да погледам малко в тъмното море. Беше вече тъмно и светлините на фара на самия нос Емине се виждаха ясно отсреща. Зад нас светеше село Емона. Надясно светеха примамливо Св.Влас и Елените. Походът свърши.
720 километра пеша. Това беше изминатото разстояние за дванадесет дни. Какво имахме насреща? Чудесна природа, разнообразна природа. От тревите на острия връх Ком, през билото на Тодорини кукли и скалите на Лакатник. После ветровития Мургаш и проходите Витиня и Арабаконак, връх Баба и прохода Кашана. Тревистото било на Свищиплаз, Паскал, Булуваня, Братаница и Тетевенска Баба, през Вежен и Юмрука, та до Козя стена! Централния Балкан с Купена и Ботев. Пеещите скали на Мазалат, Паметника на Свободата на връх Св. Никола, Бузлуджа .... Гъстите храсти и коприви между гара Кръстец и х. „Грамадлива“. Връх Чумерна и Еленския Балкан, град Котел и проходите Върбишки и Ришки, обширните широколистни гори на Източния Балкан, малките спретнати селца из тях. И морето ...
Един път, изминат от двама приятели и не само. С помощта на съвременните комуникации ние си контактувахме с близки и познати, които с интерес следяха нашия поход.
Защо ли извървяхме този целия път? Може би заради природата. Може би заради усещането, което не може да се сравни с друго подобно на него. Заради едно старо приятелство. Не беше жизнено необходимо, не беше животоспасяващо. Или може би заради обещанието? Може би просто ей тъй, за удоволствие .... За удоволствие ли? По някое време вече не е удоволствие да ходиш по 15-16 часа на ден и раницата да се впива в раменете. Дори става досадно. Но въпреки това, изживяването е невероятно. Не може да бъде описано. Просто трябва да се почувства. Да тръгнеш да дълъг път, по който да разчиташ на себе си и приятеля с теб. Да ядеш това, което си носиш на гърба и да спиш там, където те свари нощта. Защо ли? Или пък заради нещо друго ... Но ... млъкни, сърце ....
Задуха вятър. Захладня и аз се прибрах в палатката. Тази нощ ще спим на нос Емине. На крайната точка от похода.
ОТПЪТУВАНЕТО
На сутринта слънцето беше напекло яко палатката. Часът минаваше 7.30, а ние се излежавахме в чувалите.
Вече не се издържаше от жега и трябваше да се измъкваме. 50-60 метра под нас в скалите се разбиваха вълните. А пред нас беше фарът на нос Емине:
Слязохме долу на брега. Морето беше прекрасно.
Направихме си по една снимка за спомен с носа:
Изкачих се обратно горе на скалите. Беше просто красиво:
Събрахме си нещата, нарамихме раниците и беше вече редно да посетим кръчмата. Това беше поредното невероятно място, до което се докоснахме през целия преход. Плетената ограда, дългата веранда, двамата дядовци с бради и сламени шапки, които си пийваха ракия с лимонада в 9.30 сутринта и четяха пресата. Самото помещение на кръчмата също имаше своя неописуем чар. Вътре имаше всичко: храна, хляб, алкохол, безалкохолни напитки, джапанки, чадъри ...
Седнахме и ние на дългата веранда:
Пийнахме по кафенце с вафличка, после още по едно. За съжаление се потвърди новината, че транспорт от селото няма. Така че имаме 9 км път до Св. Влас и после оттам ще отпътуваме към Несебър. Кръчмарката ни подари една бутилка с минерална вода, след като разбра, че идваме от връх Ком. Обясни ни как да стигнем до Св. Влас:
- И сега какво? Ще почивате в Несебър? – попита тя.
- Ами няколко дни, докато свърши отпуската, да полежим на плажа – отговорих аз.
- Ааа, може, може. Заслужавате си вие една почивка. След толкова път ....
- А да ни кажете откъде да тръгнем за Влас? – попита Васко
- Ами вижте, момчета, излизате оттук от селото. После има няколко пътя. Но няма да се притеснявате – всички водят до Влас. Ще гледате да не се отдалечавате много от морето. Винаги да ви е отляво и по-наблизо. Няма смисъл пак да влизате в гората! Хайде, лек път и приятна почивка!
Полека-лека тръгнахме. Излязохме от селото, морето ни беше отляво. Спазвахме инструкциите на жената и гледахме да не се отдалечаваме много от морето.
Предстояха ни няколко дни почивка в Несебър.
КРАЙ!
© Георги МАДЖАРОВ
© Български турист
